ННФПА

През последната половин година (и малко повече) станаха много интересни събития. Реших да ги разгледам в този не-научно-фантастичен политически анализ, който предлагам на вниманието на непредпазливия читател.

* * *

Към края на 2012. г. Два процеса стигнаха много близо до своята кулминация. От една страна, успешно цялата власт беше съсредоточена в ръцете на една политическа партия – Народно събрание, Правителство, Президентство, съдебна власт, медии, цялата централна и местните администрации. От друга страна, технологията за фалшифициране на избори беше добре отработена, изпробвана с голям успех вече два пъти. Водачът на тази партия (финансово-икономическата групировка, която стоеше зад него) смяташе, че вече е готов за още една (поредната от много предстоящи), този път още по-пълна, изборна победа и даваше заявка за много мандати управление на страната. Останалите Политически партии в онзи момент не бяха готови за избори; до редовните избори оставаха около шест месеца.

Неприятна за властващата финансово-икономическа групировка беше само икономическа съпротива на опонентната групировка. Разбира се, една такава, подобна на диктатура, формула на управлението предизвикваше остри политически критики. Наред с това, бяха направени някои съществени икономически грешки и опонентите успяха да разкрият някои задкулисни ходове на властващите. Започна да нараства общественото недоволство. За водача на управляващата Политическа партия в личен план силната обществена критика беше нетърпима; за разлика от купените медии, критиката се разпространяваше в интернет-социалните мрежи безплатно. Сломяването на икономическата съпротива на „опозиционната“ финансово-икономическа групировка, както и разправата с недоволните вече бяха възможни само по груб силов начин. Навечерието на предстоящите избори, обаче, не беше най-подходящия момент за установяване на фактическа диктатура. Алтернативата на практическото въвеждане на извънредно положение бяха само предсрочни избори (за такива опонентите не бяха готови), които управляващата партия да спечели с абсолютно мнозинство и това да й отвори пътя към диктатурата – този път, обаче, на „законна“ основа и „вечна“.

При това положение, водачът на управляващата Политическа партия тръгна към открита конфронтция с обществото (доколкото бе останало). Сметката беше: или „те“ ще се примирят с фактическата диктатура, или – предсрочни избори, които „ние“ ще спечелим. Политическият водач (финансово-икономическата групировка, стояща зад него) буквално заяви на другите политически партии (групировки): „Печалбата ми не ме задоволява! Развалям играта!“

Твърдата позиция на властващите провокира протестите от началото на 2013. г.: от една страна, неконтролирани протести на гражданите, от друга страна, (скоро започнали) действия на платени „протестанти“ на управляващите. Правителството на ГЕРБ - 1 „подаде оставка“ (в „удобния“ момент). На протежето на Министър-председателя бе наредено да назначи Служебно правителство на ГРЕБ – 2. Задачите на това второ правителство бяха: да продължи (при още по-голяма непрозрачност) течащите машинации и престъпни сделки на правителството „в оставка“ и да се извършат (с пълната подкрепа на МВР и ДАНС) всички необходими дейности за фалшифициране на предсрочнте избори през м. май.

Самоувереността на реално властващите беше излъчена и към техните съюзници и покровители (съучастници?) в евросъюзната бюрокрация и европейската им всесъюзна партия – ЕНП. Затова тези институции уверено защитаваха местните си съдружници.

През целия този период от последните месеци на 2012. г. До м. май на 2013. г. опонентите на властващите водеха слаба и неубедителна „игра“. Имаше отделни акции на шокиращи разкрития, но те минаваха в рубриката „предизборна мръсотия“. Общо бе впечатлението, че опонентите, най-вече в лицето на голямата опозиционна партия, и този път „играят на загуба“.

Ударът на опозицията дойде изненадващо в хода на самия изборен процес. Сензационното разкриване на все още неубедително определено от Следствието количество избирателни бюлетини, окончателно подготвени за фалшифициране на изборния резултат, не получи ясна интерпретация (възможно е Прокуратурата и Съдът да я направят някога). Но то доведе до точно определен резултат, който, вероятно, беше и целта на акцията (съмнително е, дали Прокуратурата, провела акцията, го е искала). Не само поради практическия си резултат събитието заслужава внимание.

От една страна, разкритието не промени като вид изборния резултат – победа на властващата финансово-икономическа групировка. Но, заедно с това, получен бе резултат, който не я удовлетворяваше; не беше подобрение, а – влошаване на позициите й. Групировката не само губеше пълния контрол върху Народното събрание, но и не можеше да състави дееспособно самостоятелно правителство. Евентуално такова правителство би било постоянно под дамокловия меч на бламирането и големия прощален политически скандал.

От друга страна, фаталното разкритие бе извършено не по баналния ред, а – от висша институция, за която се смяташе, че е под пълния контрол на правителството „в оставка“, и, заобикаляйки държавната силова агенция, отговорна за сигурността, която също беше под пълен контрол на правителствто „в оставка“. Многозначителна комбинация!

Като цяло, значението на залавянето на фалшивите бюлетини по начин, изключващ (освен чрез грубо беззаконие) оспорването на изборния резултат, е голямо. Акцията, най-вероятно, е добре пресметнат удар на опозицията върху лагера на властващите, при това, използвайки техните собствени „козове“. Удар, силен, но не груб. Външно напълно в рамките на правилата за „честна игра“, мълчаливо или не, договорени между двете съперничещи групировки. Формално не дава повод за обвинения (бих казал, ювелирна разузнавателна работа).

При получилото се положение, оказа се, че и двете финансово-икономически групировки:

В личен план изборните резултати от м. май на 2013. г., както и събитията около тях, са силен удар върху манията за величие и наглостта на водача на бившата управляваща Политическа партия; те показаха пълната му политическа неадекватност и катастрофалната липса на какъвто и да било личностен потенциал.

В по-общ план, вероятно, е взето решение за отказ от тази персона, както и от проваления от нея „Проект ГЕРБ“. Провалът на научно проектираната Политическа партия доведе до необходимостта от замяната й с нов политически „проект“. За тази цел се активизира създаването на „нова десница“ - включително и с ексхумация на отдавна изтляли политически трупове, в „подкрепа“ на всеобщо-одиозни други компрометирани тленни останки. Този „нов“ десен „Проект“, обаче, има цели два вродени сърдечни порока.

От една страна, „проектът“ повтаря назначаването от ПБ на ЦК на БКП на „опозицията“ отпреди 23 години (11. 11. - 07. 12. 1989. г.). По всичко изглежда, „политическата класа“ в страната не си е направила изводи от слабостите на „Проект Опозиция“ и причините за провала му. При това, „Проект Опозиция“ стартира при далеч по-багоприятни за „проектанта“ условия. Не е ясно, дали са направени изводи и от опита за осъществяване и краха на проекта „ББ“. (Възможно е обществото да си направи извода, че „политическата класа“ в страната не си прави изводи, а само изпълнява нареждания).

От друга страна, „десницата“, водила повече от двайсет години политика на вътрешнопартиен терор и тактика на „жертва на пионка“, днес няма нито некомпроментирани „активисти“, нито авторитетни кадри, нито качествени (самостоятелно мислещи) специалисти, нито – даже – нови лица.

При това положение, „новата десница“ ще трябва да върши всичко по старому. Съмнително е, дали със „старите фокуси“ ще успее да залъже избирателите за един добър за нея изборен финал (но това, както показват събитията, е повече резултат на политически пазарлъци и следизборни продажби на гласове). Във всеки случай, много повече от съмнително е, дали „новата десница“ ще успее да забави процесите на политичеки, икономически, законов и морален фалит на обществото и държавата (и съвсем ясно е, дали ще иска да го направи).

В цялата тази драматична половин година в поведението на политическите партии не се проявиха нови тенденции.

Водещата-загубила Политическа партия ГРЕБ продължи самоуверено и вещо да рови сама под краката си. Партията вече изразходва (в много случаи – безполезно) почти всички свои вътрешни и „външни“ ресурси и резерви. Очертава се плах процес на разпад „отдолу“ в нея; и това е естествено – много хора декларираха членство в тази партия единствено заради лични облаги и сега, когато облагите силно намаляха и продължават да намаляват, бягството е пътят им за спасение. Само една малка групировка от, главно, софиянци продължава да манифестира „вярност към Партията“, но това са или хора, които разбират, че само при модела „Гарантирано от ГЕРБ!“ могат да запазят добреплатените си синекурни места (т. н. „калинки“), или просто платени наемни протестуиращи.

Изгежда, че бъдещето на Политическа партия ГЕРБ е много ясно-тъмносиво. Партията може и да успее да се запази в политическата кошница на страната, но вероятно, ще изпадне в положението на някогашния СДС и неговите плънки. Показателна за провала на ГЕРБ е и непоследователната политика към нея от всесъюзната й водеща партия ЕНП.

Втората политическа сила – БСП – също продължава да действа неособено убедително. Тази Политическа партия страда от хронична криза, дължаща се на много причини. На първо място, социалистическата партия не може да се осводоби от „синдрома на Голямата партия“. Наследили традиции на комфортно управление и милионна членска маса, през последните двайсет години новите ръководства не успяват да овладеят нови „методи, форми и средства на работа с масите“. Партията им не показва, че може да води настъпателна политическа борба (отстъплението е по-сложният вид бой от атаката, но без настъпление рядко се печели победа). От друга страна, БСП също страда от липса на достатъчно обществено-убедителни кадри (макар, в сравнение с другите политически партии да е в най-добро положение с кадрите). От БКП новата левица е наследила и известен гериатричен уклон (насаждан в първата от КПСС) – липсват млади и политически подготвени кадри, и то, не изобщо, а – на достатъчно високи партийни равнища. Разбира се, като всяка Политическа партия, БСП също предлага определени лични изгоди, но тя има един неизползван потенциал – идеализмът на социалистическата (Марксовата) идея, чиято привлекателност в условията на световната криза на капитализма се засилва. На трето място, социалистическата партия продължава да следва коалиционисткия си шаблон. Разбираем е стремежът да се подели отговорността у една партия, сочена от всички останали като виновна за всички злини по света. Но този стремеж досега й е носил само негативни резултати: коалиционните партньори инкасират своята (пропорционална?) част от „печалбата“, а отговорността и всички негативи остават само за нейна сметка. Ясно е, че БСП се бои от самостоятелно управление – то, най-вероятно ще породи „общ Отечествен фронт“ на останалите политически сили – организирани и неорганизирани – срещу нея. Не на последно място отражение върху дейността на тази партия дават и вътрешните противоречия в нея. Като цяло, изводът е, че БСП не спечели почти нищо от (общо) разиграната политическа криза на последните шест месеца, но загуби – и продължава да губи – част от влиянието си в обществото.

Политическа партия ДПС, както винаги в условията на криза, непредизвикана пряко от самата нея, предпочете позицията на „снишаване“ и изчакване. Показателна за твърдостта на този изпитан партиен курс бе шумно рекламираната, показателна и показана „смяна“ на водача на партията, както и тихото „извиване на ръцете“ на новото правителство, и още по-тихите преговори с главния опонент на фактическата коалиция. Като типична лидерска и етно-религиозна партия, ДПС преживява кризата на самоопределение на фактическия си водач в отношението му към ислямския фундаментализъм. Като религиозна партия, организацията тежнее към световния ислямизъм, но самият водач не се ползва с безрезервното (или резервирано) доверие на фундаменталистите. В крайна сметка, ислямизмът навлиза незаконно в страната именно с подкрепата на ДПС и тя в един ден много лесно и бързо би се превърнала в негово звено. По отношение на тази партия се наблюдава ново явление в световния тероризъм – тя е негова „перспективна спяща клетка“. В същото време ислямските проблеми, изглежда, не са реалните грижи на лидера в сянка. Новият официален партиен водач прави много добро първо впечатление, но с това си качество може да влезе в скрит конфликт с водача под прикритие. Що се отнася до влиянието на партията в обществото, тя при всички положения запазва твърдия си (религиозно и икономически) гарантиран електорат. Като не желае да изразходва средства за някакво по-масово привличане на „нетурски“ (раетски) електорат („калинките“ на ГЕРБ), партията се задоволява с ангажирането само на известни „чуждоверци“ (гяури) - за представителни цели.

Политическа партия „Атака“ за пореден път доказа, че не е - две неща. Първо, не е сериозна, самостоятелна политическа сила. Второ, че не е и не може да бъде нито основна, нито второстепенна националистическа партия. Като партия от лидерски тип (дано партията не се изчерпва само с лидера си), тя се поакзва като нещо средно между „придворен“ марионетен театър (коя ли е главната марионетка) и платена „агитка“ в слаба рекламна кампания.

Няма сериозно основание да се анализира поведението на ВМРО, но доколкото стана дума за национализъм, трябва да се отбележе все повече затихващата вегетация на тази партия. ВМРО показа, че няма потенциал, не може да оказва обществено влияние и, нито е алтернатива, нито е съюзник на другата национално-националистическа партия. Изобщо, тези две „националистически“ явления напълно разбиха националистическия сектор в обществено-политическия живот.

Грохналият „динозавър“ СДС, с който някога майките плашеха непослушните си деца-комунистчета, падна напълно и се сгромоляса от политическата сцена. Това е нормалната съдба на една назначена „опозиция“, подчинила цялата си дейност на „процеса на първоначалното натрупване на капитала“ на своя водач-командир. Последствията от толкова „отлюспвания“ и двайсетгодишни политически и икономически спекулации накрая си казаха думата. Не по-цветущо е положението и на поредната, самоотлюспила се „люспа“ на СДС – БСД. Вероятно процесите на некроза у тези политически организми са напреднали и необратими. Въпреки фактическата смърт на партиите си, старите им водачи са все още живи и жадни за власт.

Др. М. Пръмова (по дисертация) и г-жа Кунева (по демокрация) – след като смениха всички партии, които ги допуснаха, сами се превърнаха в жената-партия; в смисъл, че е водач на всякакви партии, състоящи се само от самата нея. Още в края на 2012. г. Другарката се появи шумно на политическата сцена (почти пред кулисите) и намекна, че й е отредена видна роля в политическия живот след изборите (кои, не стана ясно; а се очертава 2013. г. да обхване три избора: редовен, предсрочен и есенен). С това „изпускане“, явно, нещо сбърка и не получи очакваната (финансова) подкрепа на предсрочните избори. Сега отново се е активирала в стремеж към м. септември да бъде готова за участие във властта, в състава на каквата и да е коалиция. Успоредно с нея се събуди за нов живот и някогашното „хубаво Наде“, но – ако др. Костов се откаже от лекциите по Политическа икономия на социализма; и от отказа си от отказ от политическа дейност – все още не се знае, създателите на „новата десница“, кого от двамата ще предпочетат за двайсет-трийсет и първа цигулка.

Соросоидалните елементи в страната – фондации, НПО (и на първо място „Бакшиш-пункта“, Tiping Point), либерално-стратегически и свободно-пазарни институти, борци за човешки права и разбулвачи на историческите митове и законодател на историческите истини се оптиват да създават и съдействат на прословутата „нова десница“, която отсега има своите девет баби. По лични впечатления, дотук само си заработват заплатите – чрез присъствени дни. Не би било никак учудващо, след провала на „Проект ББ“ да последва и поредният крах – на „Проект Ново дясно“.

Персоната „президент“ традиционно продължи успешно да конкурира Роан Аткинсън, примесвайки и черти (не гангстерски, все още, а – фискални) от образа на Ал Капоне. Особено пикантен удар върху поднулевото равнище на авторитета й бе триумфалното излизане от нелегалност на „Първата дама“. Вице-президнтшата, след няколко неуместни февруарски забележки, предпочете и тя да се „снишава“. Възможно е да е разбрала степента на служебното си съответствие и предпочтителността на осигуряване на личното бъдеще пред съдбата на демокрацията.

Правителства през „отчетния период“ - цели три. Първите две (ако някой ги брои за различни) вече бяха обект на професионални анализи. Правителството ГЕРБ – 1 беше насочило всичките си усилия главно да гарантира всякакъв вид печалби от незаконна и полузаконна и, рядко, от почти законна „търговска“ дейност. Това, което влизаше в страната по напълно законен път – еврофондове, беше честно делено между евробюрократосъветниците (съветска власт, все пак), българската бюрокрация и, отчасти, удостоените изпълнители на европроекти. Освен това правителството ГЕРБ – 1 служеше успешно за създаването и укрепването на личната диктатура на министър-председателя си. Само благодарение на крайно оскъдния личен потенциал на персоната, страната избягна по чудо едноличната диктатура (в рамките на позволеното от контролиращата финансово-икономическа групировка). Това правителство беше много точно определено от обществото: „Наглите“. Правителството ГЕРБ – 2, назначено лично от министър-председателя „в оставка“, се постара (съобразно с възможностите си) да изпълни двете поставени му задачи: 1) хвърляне на прах в очите на публиката, докато междувременно продължават и се финализират започнатите от ГЕРБ – 1 финансови и властови сделки и трансфери на специфични вещества, 2) гарантиране на фалшифицирането на „Избори 2013“. Правителстворо ГЕРБ – 2 се справи учудващо добре, но с грацията на „слон в стъкларски магазин“. Това в края на краищата определи и неговата обществена оценка: „Супренаглите“.

Експертното правителство с премиер Пл. Орешарски предизвика учудване и продължава да го прави. От една страна, подлага се на – меко казано – съмнение не само експертния му характер, но и качествата на някои от министрите. От друга страна, учудващо е спокойствието, с което това правителство се опитва да работи при твърде странните условия на околната стеда – Народното събрание „отгоре“ и улицата „отдолу“. Засега се създава впечатлението, че това правителство има „воля“ за работа, макар и да са спорни приоритетите му по отношение на неотложните задачи (които приоритети, впрочем тежат на „съвестта“ на парламента). Отсъствието на дължимата (по закон) реакция на полицията по отношение на незаконния и с неизвестен произход „протест“ в столицата говори или за слабо ръководство на МВР, или за характера на инструкцията, която имат полицаите. По начало учудващо е и съгласието на сегашния премиер да поеме тоя пост. Възможно е този човек да предпочита да работи като професионалист, а не - като партиец; от това най-много (дори и за кратко време, като начало) се нуждае страната. Що се отнася до сензационното разкритие на медиите за репликата на Пл. Орешарски „седянка“ (харитининият му грях), вероятно едни преговори със „синдикати“ по друг начин не могат да бъдат определени.

Омбудсманът неохотно излезе от летаргия, главно в последните един-два месеца, което си е нормално – не може да се очаква прекъсване на зимния сън още през февруари. Хубавото е, че опитът му да каже нещо беше плах, а гласът му – тих.

Прокуратурата, изпаднала в интересно положение с назначението на нов Главен прокурор, през м. май си го направи направо загадъчно. От действията й досега остава големият въпрос: дали Главният прокурор е и иска да работи като професионалист или някой с нещо някъде го е „хванал“ (болеви похват). На фона на една разцъфнала активност в последния пролетен месец, все още няма видими резултати – съществени, а не – рекламни. Но пътят към истината е трънлив и труден.

Всъщност, позицията и действията, както на Прокуратурата, така и на Съда, вече нямат особено значение след кулминацията прз последните четири години (и последните месец и половина от тях) на ерозирането на законността в страната.

Медиите продължават да спазват трудовата дисциплина и едноначалието, т. е. - заповедите на собствениците. По тяхното поведение – на собствениците – може да се гадае за същността, силата и състоянието на някои скрити под политическата повърхност процеси. Самите медии безвъзвратно се легитимираха като средство за манипулация.

За малко да забравя едно вледеняващо кръвта явление. Целият политически и медиен шум разбуди призрака на синдикализма. Ненадейно той се изшмугна от гардероба, пукна два-три пъти ... с изсъхналите си сухожилия, но никой не обърна внимание на плача му за реанимация. Нищо, търпението побеждава всичко, ако чака търпеливо, ще му дойде времето.

И накрая, от куртоазия: Народът си остана суверен, без да знае, къде, как, на какво, доколко, докъде и докога. Притиснат от икономическата криза, той вече е обезверен и в протестите. Събитията от последните 23 и повече години, и особено, от последните 4 години, и особено от месеците февруари и юни-юли, сринаха всяка вяра и надежда в неща като: ред, законност, сигурност, правосъдие, отговорност, почтеност, морал. Най-тежката криза в страната е институционалната – тя унищожи институцията Народ.

Очакваната промяна след новите/поредните предстоящи избори може да доведе единствено до по-голям паритет между двете, борещи се финансово-икономическа групировка. Това статукво може и да се окаже по-приемливо или повече търпимо и за двете страни – и, за дълго време.

Тогава положението става: „Народът – вчера, днес и ...“ - без утре.

Едва ли може да се очаква сериозна промяна преди есента – лято, отпуски, море ... Жетва е сега! През това време ще вървят преговорите между заинтересованите страни (народът няма правен интерес в тях). Могат да се направят някои подготвителни приготовления. През есента можем да доживеем до резултатите от новите избори – дано да ги преживеем.

************

Този опус в сферата на ненаучно-фантастични политически анализ, за автора е пръв (и, да се надяваме, последен) опит. За трети лица-рецидивисти в жанра авторът не носи отговорност. Авторът не носи отговорност за щети, вреди и/или пропуснати ползи от приложението на горния текст.

19. 07. 2013.

Мадрид