ТРИ-ЧЕТИРИ СЛУЧАЯ НА ПАРТИЙНИ НАКАЗАНИЯ

Приложение към: Партийните наказания

Последното Партийно наказание (Строго Мъмрене с Последно Предупреждение), както се вижда от казаното в основния текст, наистина е последно. Следващото състояние след него е „политически труп“, а труп, както е известно в добрите семейства, не се наказва – За мъртвите или добро или позор¹. Наблюденията на автора върху практиката показват най-малко три поучителни типологични случая, свързани с налагането на това наказание. Краткият им анализ може да бъде полезен за любознателния читател.

1. Първи случай. Когато срещу партиен член се започне предварително следствие за нарушение на закона, компетентните органи бяха задължени да информират съответния партиен комитет или бюро. Целта беше да се вземат „мерки“, в по-леките случаи, за партийно въздействие, а в по-тежките - да не се допусне някой гражданин да „влезе в затвора“ като партиен член². Обичайно беше подследствените веднага да бъдат изключвани от партията, за да не се допусне някой досден пропуск; ако пък някой случайно³ се окаже невинен, винаги може да бъде „възстановен“, ако е още жив.

   В партийното бюро на една, интелигентна по състава си, партийна организация, в средата на 70-те години на миналия век се получи такъв „сигнал“. Естествено беше да се очаква „изключване“ на „престъпника“, но на заседанието на партийното бюро се взе решение: а) да се изчака края на следствие и съдебното дирене; б) въпросът да бъде решен след определянето на законовото наказание за провинилия се; в) да бъде информирано партийното събрание⁴ за случая.

   На самото събрание („висшият партиен орган“) избухнаха горещи страсти. Проблем беше и някогашната съпричастност на провинилия се към Благоевско-Димитровската Комунистическа партия (бил е намерен у него позив на тази партия), за което той вече имаше неотменено наказание „Строго мъмрене с последно предупреждение“. Някои „другари“ не можеха да забравят и не искаха да простят тази „измяна“. Борците за „чистотата на Партията“ настояваха за незабавна разправа с този човек. Събранието продължи докъм три часа сутринта⁵, но, не само членовете на партийното бюро, а и мнозинството от присъстващите отстояха човека – до приключване на съдебния процес (който завърши с определяне на леко наказание)⁶.

2. Втори случай. Подобен на този бе случаят с неанонимен донос от офицер на ръководна длъжност в окръжното ръководство на МВР в гр. Пазарджик срещу току-що завършил студент по психология, избран веднага (с конкурс) за асистент във факултета. Милиционерският началник (борил се за асистентския пост за дъщеря си, състудентка на момчето) „съобщаваше“, че „безпринципно“ и „късогледо“ избраният млад специалист е внук на „враг на народа“ - дядо му е бил „разкулачен“ от народната власт.

   Оказа се, че по него време въпросният човек е бил дете на 2 – 3 години, останал сирак само с майка си, и двамата изгонени от дядото от „имота“ на починалия му син. В действителност нашият колега познавал дядо си само по физионимия и никога не е общувал с него.

Деканът (доскоро партиен секретар) събра в кабинета си – членовете на Факултетния съвет и на Партийното бюро - и въпросът беше решен в рамките на най-много половин час: да се остави клеветническият донос без последствия, както по административна, така и по партийна линя⁷. Гласувахме и доста остър общ отговор до Окръжното ръководство на МВР в Пазарджик.

3.) Трети случай. Един млад аспирант, учил в СССР, беше написал дисертация, в която анализира едно основополагащо определние – за материята - във водещото (и единствено „разрешено“⁸) тогава филосфско учение. Разбира се, като научен работник (или поне претендент) имаше критични бележки и корекции, превантивно насочени към всепризнатия лидер на последователите на „класиците“ в тази насока. Тогава скочи разярен българският корифей Т.П. и заяви: „Той не критикува мене, той критикува Другаря ЛЕНИН!“.

Естествено, последваха вълни на справедлив (и класово-партиен) гняв. Аспирантът беше изключен от партията (неминуемо; за много по-малко изпрашаха далеко, далеко). Това, обаче, не успокои вълненията; искаха и уволнение, и забрана да упражнява преподавателска дейност, и ...

В тези условия една голяма група от млади (тогава), но (за зла врага) все проверени и перспективни университетски преподаватели и научни работници застана зад провинилия се. След упорита и небезопасна борба, защитниците извоюваха младежът да остане на работа в един от институтите на БАН – и, непременно, „да работи върху себе си“ за осъзнаване ...⁹

Това, разбира се, беше победа срещу догматизма и цензурата. Още по-радващо е, че след години въпросният човек стана един много демократичен и много избран президент на страната.

4.) Четвърти случай. Този случай е по-скоро процедурен. Доколкото главен „герой“ съм аз, ще говоря в първо лице (единствено число).

Случи ми се и на мен да „намажа“ от партийните наказания; не се оплаквам, Партията не ги скъпеше. Не се оплаквам и за другото - „мотивите“: Критика на АБПФК и уронване на авторитета му. Това, явно са две деяния. Що се отнася до първото деяние, никога не съм го отричал, дори бях имал наглостта да го направя в писмена форма. Що се отнася до второто, и по това обвинение направих „самопризнания“, но – частични. Оспорвах факта, кой е извършителят на „уронването“¹⁰.

Както и да е, след големи усилия и от двете страни, успях да събера две „Строго мъмрене“ (имах едно от по-рано) - е, какво да се прави, ще ги търпя. Проблемът беше в двете „Последно предупреждение за изключване от Партията“ (пак едното - отпреди).

Мсля си: ако едно предупреждение е „последно“, след него трябва да следва някакво действие - изключване. Но, ако се съберат две „последни“ едно след друго ...? Явно, или първото „Предупреждение“ е било „Предпоследно“ или второто - „Следпоследно“. Във всички случаи, обаче, поне едното от тях е било неефективно.

Ето, за това ме е яд! Партията ми е пробутала дефектно „Последно предупреждение за изключване“! Срамота! А аз толкова й вярвах¹¹!

***

С тези няколко примера авторът завършва тази част от методическото ръководство и се надява то да бъде от полза за демокрацията, а може би, - и за обществото. Ако има недоволни, авторът обещава да продължи поредицата.

1 По: De mortibus aut bene aut nihil (лат.) - стара римска поговорка. Както се вижда, още старите (древни) римляни са разбирали от Партийно Строителство, но не са стояли на Правилни КласовоПартийни Позиции..

2 Нормалният въпрос срещу противящите на изключването беше: „Партийният Секретар в затвора ли ще ходи да му събира Партийния Членски Внос?“

3 Знае се, че „Органите никога не грешат“.

4 Не е формулирано в Устава на БКП, но произтича от неговия дух.

5 Колко романтична е разходката по това време от СУ до Студентски град.

6 В тази партийна организация имаше едно „почти антипартийно ядро“, което преди години беше защитило един автор-“ренегат“, “ревизионист“ и (несъмнено) „опортюнист“ - ако не от изключване от партията (тогава това „и чудо да стане“ беше невъзможно, но от уволнение и ликвидиране на всички пътища за неговото развитие.

7Въпросният колега (и приятел през студентските години) отдавна е един от уважаваните български професори по специалността си.

8 Останалите учения не бяха забранени (със закон), но единственият начин да бъдат обсъждани и популяризирани (дори и само за информация на четящата и мислеща публика) беше критиката им. Беше време на голяма критика. Както веднъж се изрази бащата на един по-късно много голям „демократ“ и много външен министър, „спукахме го от критика този капитализъм“. А акад. С. Гановски по време на редовния Хегелов конгрес (провеждащ се тогава) в Москва веднъж ни подкани от кафенето на МГУ: „Хайде, момчета, да вървим да критикуваме Гегеля“.

9 При това други, не за критика на самия другар Л., а за критика на др. Филанкишиев (АБПФК), получаваха пълен комплект: изключване, уволнение и забрана за упражняване на професията.

10 Русизъм, идващ от глагола „уронить“ - да изтърва. Винаги ми е било интересно: ако някой не си „държи“ сам „авторитета“ („изтървал“ го е), кой трябва да му го „държи“. Аз във всеки случай, съм консервативен мъж и се оправям сам с моя, а и не чувствам в себе си призвание за извършване на подобни услуги.

11 Прав е „товарищ“ Ленин: „Доверявай, но проверявай“ и „Проверката е висша форма на доверие“.