РЕХАВ СНЯГ

Луната залезе рано. Или се скри зад разстланите облаци. Над града заръмя. Лек, сив, досаден; един от непрестанните четири-петмесечни мадридски дъждове.

Улиците се понаежиха от хлад и влага. Лампите се отразяваха в мокрото и хвърлиха наоколо си светла мъгла. После всичко се унесе в тъмното и неусетно задряма.

Призори небето беше все така, още забулено с покривалото на плътни, безкрайни, плоски облаци. Слънцето не се показваше. Всичко, докъдето окото види, сивееше. Колко ли отенъци показа сивото; преминаваше от черно в синьо и все оставаше сиво. По някое време мачтата на кулата върху хълма закачи най-ниските облаци и ги разбуди. Небето се двоуми незадълго. Заръмя, по зимному – дребен дъждец. Дъжд, който едва-едва се вижда. Само от време навреме проблясват белезникави следи на водни нишки.
Ситните капки падаха надолу. По някое време усетиха студ; дали от скоростта или от студения вятър, наслоен над заледените върхове на Сиера Гуадарама.

Вятърът ги обгръщаше отвсякъде. Носеше ги в хладните си шепи.

Малките им ядра започнаха да се смразяват и от тях наченха да растат прозрачни тънки кристалчета - като иглички. Те се умножаваха и се разклоняваха. Срастваха се едно с друго в сложни симетрични мрежи. Започнаха да изплитат сребристи бляскави дантели.
От капките се родиха снежинки. Продължиха да падат надолу, някои сами, други, закачили се по няколко една за друга.

Снегът несмело се захвана да брашни покривите, дърветата, колите и улиците.

Опита да бележе и редките пешеходци. Те зиморничаво се свиваха, вдигаха яките, подтичваха и се скриваха някъде. Снежинките полека-лека заравняваха следите им.

Капките, вкопчени о клоните от вечерта, се превърнаха в ледени форми.

Като вълшебни сфери, те преобръщаха образите на небето и земята.

Борчетата отново се премениха и се окичиха като за Коледни елхи.

В езерото патетата, свикнали и на по-северни студове, не обръщаха внимание на снежеца. Заимаваха се с обичайните свои неща.

Дърветата по брега, потръпваха зиморничаво, когато сенките им паднеха в студената вода.

Исландският лишей върху камъните се чувстваше като у дома си. До него южноевропейският мъх пазеше топлинката си, наметнат с протъркано одеалце от сняг.

Редките червени плодчета на храстите, неокълвани от гладните птички, се открояваха върху рехавия сняг.

Заоблените валуни на каменната река заприличаха на истински северни морени.

Оголелите дървета покрай алеите стърчаха нелепо в сивкавия мраз. Малко от тях бяха запазили тук-там по някой изсъхнал лист (като тайнствени знаци на стара магия), но това не ги топлеше; изглеждаше живописно и малко тъжно.

Младите ели на хълмчето снизходително попоглеждаха към неглижираните си съседи и виреха глави към небето. Тук-там по клоните им се беше позадържал снежец – колкото може да се захване по зелените иглици. Контрастът между зеленото и бялото ги правеше да изглеждат някак си празнично пременени и леко надменни. Тънките им връхчета струяха нагоре.

Слънцето надникна и, като видя, че уличните лампи не светят, колебливо се показа измежду облаците.