Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04.2013 00:59 - ЛЯТО НА КЪРА
Автор: stefansavov Категория: Други   
Прочетен: 4187 Коментари: 2 Гласове:
1



 

 

ЛЯТО НА КЪРА

 

В моето детство имаше годишни сезони. По-късно някак си ми се изубиха и останаха само два периода – работа и отпуск. Сигурно сезоните са се запазили (поне някъде), но тогава те бяха ясни – пролет, лято, есен, зима; и всеки имаше своите (малки?) прелести, и всеки сезон посрещахме с радост и някъде към последния му месец започвахме, нетърпеливи, да очакваме следващия. Все си казвахме: ето, още малко и ще дойде - и, тога-а-а-ва-а-а ...!

Краят на пролетта също беше очакван – не заради свършека на учебната година1. Чакахме „Кирил и Методи“ или „24 май“ - Празник на буквите (с литературно-музикална програма), Тържество в класа (с литературно-музикална програма), Тържество на Училището (с литературно-музикална програма), подготовка за манифестацията (безкрайни гирлянди от лале и люляк, и първите божури), цветя за учителите, снимки на отличниците по табла в училището, в квартала и по витрините на главната улица на града ...

 

image

Лято2

 

След края на пролетта, естествено, - лятото. Имаше пионерски лагери (на море, на планина; по-скромните – в някоя гора край града, край реката, в градския парк; по-късно се появиха масово и язовири), имаше ученически екскурзии3. Имаше и труд – пионерски поръчения („Да събере и предаде ... кг. Хартиени отпадъци, ... кг. билки [в някои години се уточняваше: толкова цвят от лайка, толкова липов цвят, толкова ...]“). Но голяма част от учениците през лятото работеха или най-малкото помагаха „на къра“4. Правеха го не само селските деца, но и голяма част от градските, – с малки изключения, всеки имаше баба и дядо на село или в малък град(-ец) с полуаграрна икономика. Е, аз не бях от изключенията5.

 

* * *

 

Трудно е ставането сутрин рано: на полето трябва да се излезе с вдигането на росата – има много работа. На къра „се стоеше“ по 10 – 12 и повече часа на ден. Работата се отчиташе в „трудодни“ и, тъй като един трудоден има 8 часа6, за един „слънчев ден“ кооператорът получаваше, например, 1.2 или 1.3, 1.4 трудодни, по преценка на „звеновода“7, записани в тефтера на ръководителя и в Книжката на кооператора. Във всеки момент всеки един можеше да пресметне, колко трудодни има досега. Е, вярно е, в началото – аз помня някъде от 1955/6 г., трудоденът беше 8 стотинки, но още при втория ми „полски сезон“ вече беше станал 118.

 

* * *

 

Та, ставай рано! Лято е, но пръстеният под на „спалнята“ е студен; още рано призори си се заувивал в одеалото, подгонен от предизгревния хлад, струящ от отворения прозорец. Първата работа – затвори прозореца и спусни пердето – да не се напълни стаята с жега през деня. После, навън (по-старите хора казваха „повънка“) и на чешмата – две-три шепи студена вода, грубата кърпа от домашнотъкано платно. За закуска – комат (бял, пухкав, с хрускава коричка) хляб със сирене и един го-о-олям домат (ухаещ на ... домат!).

Хайде, бързо! Звеноводът – Бай Ангел (М.) - вече е изкарал каруцата на пътя. Беше двуконна каруца. С два големи червеникави коня. Да може да побере цялото звено – десетина души, главно жени (мъжете работеха друга, по-тежка работа, или – в работилниците в стопанския двор; започнаха да се появяват важни, стратегически обекти, чието строителство поглъщаше много работна ръка – а и заплащането беше по-добро).

„Бързо! Закъсняхме, всички вече са на пътя!“ (Баба ми все искаше да е сред първите).

Бай Ангел ме гледа начумерено: „Заради тебе ли закъсняваме! Хайде, днес ще помагаш здраво! Да наваксаме.“

„Ахъ“.

Качваме се в каруцата и поемаме по градско-селската улица, която си е просто шосе, настлано с баластра9. Конете подтичват. Каруцата подскача ситно-ситно по камъните. Ха сега, къде и как да седнеш. На „дъното“ на каруцата е хвърлена малко сламица, но няма никакво място – от кошници с храна и някоя дрешка, бъкели10 за вода, мотики, вили или сърпове11. Да седне човек на канатата на колата ... Знаете ли, какво е „каната“ - една донякъде почти малко поогладена дъска, поставена почти вертикално; опитайте да седите на такова нещо, когато каруцата подскача по неравния път – освен това, винаги човек се стиска от ужас, да не се наклони назад и да падне на земята. Удобното място за возене на каруца е стърчишката – дълга надлъжна греда, минаваща под цялата кола и стърчаша зад „коша“ й. Но на стърчишката можеш да се возиш само, когато издебнеш каруцаря, да не те види – иначе, камшик по главата.

Изобщо, изразът „Като куче в каруца“ има много широк смисъл. В Каруцата се вози удобно само каруцарят: на една напречна дъска, най-отпред, че и застлана със сгънатите конски чулове от дебела конопена12 тъкан.

Бай Ангел се извръща назад и ме гледа пак начумерено: „Какво, място ли не можеш да си намериш? Ами, слез да вървиш пеша! ... Я ела при мене!“ Отмества се да ми стори място до себе си.

Страшен е звеновода, намръщен; обаче, ... на „дъската“, най-отпред, нависоко – и на сигурно място. Пълзешком, предаван от ръка на ръка, мигом се озовавам на „дъската“.

Красота! Отдолу, мекичко (малко боде конопената тъкан), топло.

Сигурно!

Отпред, мятащите се гриви и задници на конете, „такъмите“; мирише на кон ...

Наоколо – полето, някъде, хе-е-ей там, долу е реката, най-отзад – Балканът. Слънцето вече се е издигнало („на една копраля“ казват старите хора, ама аз не знам, какво е това „копраля“). Тревата зеленее, житата златисто проблясват, в храстите край пътя пеят птички и навремени прехвръкват пред конете, над конете, над главите ни ...

 

image

Черен път13

 

„О-о-о! О-о-о!“ - намалява ход каруцата. Отпред вляво отбива от шосето „черен“ път през нивите. Ето тук вече започва кърът. Каруцата завива „стръмно“, накланя се, колелата на предната ос стържат по канатите: ха сега, ами, ако падна ... Отзад жените се провикват: „Ангеле, ще ни затриеш бе!“ (Тихичко: „Дяволе!“)

Хващаме черния път. Няма подскачане по камъни, няма друсане, няма нии шум. Тишина и песните на птиците. Копитата на конете вдигат облачета прах. Каруцата „плува“ между два зелени синура14, заляти от житата от двете страни. Мяркат се червени, бели и тук-там сини полски цветя.

 

image

 

Подплашени птички изхвръкват от крайпътните храсти и се стрелват над житата. Някои сърдито цвърчат, прелитайки над нас. Други се гонят из напращелия от свежест въздух.

 

image

Черен път в житата15

 

* * *

 

 

image

Чешма с корита

 

Преди да стигнем до нивата (блока)16, минаваме покрай голяма, зидана с тежки каменни блокове чушма17 с два чучура и пет корита, с обширен плочник пред тях. Спираме да напълним бъкелите с вода. Отделно всеки си пълни по едно „шише“. Мокрим бъкелите обилно; когато дървото се навлажни, после при изпаряването не се нагрява толкова силно от слънцето.

Поим конете. Животните протягат шии към коритата, пълни с вода и жабуняк. Бай Ангел им подсвирва, така, леко: „Да не се плашат. Да знаят, че стопанинът е с тях“. - Кимам важно: че то всеки стопанин го знае това.

По посивелия и потънал в мек прах18 път отминаваме синура на нивата за днес и се придвижваме докъм средата й. Жените се изправят в коша на каруцата, оглеждат я: „Бе тя много голяма бе, Ангеле! По-голяма нямаше ли? А!“ „Хайде, слизайте, слизайте! До довечера няма да се наканите да почнете работа!“ „Хе, работата да не заек, да избяга!“ „Да не ти избяга на тебе трудодйня! А-а-а?!“ „Уф, че си зехир19 бе, Ангеле!“

Всички слизат и започват да свалят кошниците, да ги крият на сянка под колата. Някои хапват по залък „хляб“. Други пазят „конската диета“20. Завиват кошниците с дрехи и с накъсани набързо бъзови стъбла. Завиват и бъкелите.

Слизам и аз; абе то как се слиза от „дъската“? Естествено, че не можеш да се обърнеш назад и да слезеш през коша на колата; е-е-е не, noblesse oblige!21 Тогава? Напред – да стъпиш на кобилицата; да, ама конят ... ха-а! Остава единственият почтен изход – през канатата, върху колелото (само конете да не мръднат колата!), на главината на колелото и оттам – победоносно на земята! (Страховете остават закачени на канатата).

Бай Ангел изпряга конете, спъва ги с букаи22 и ги оставя да пасат все още зелената трева по синора. Когато има паша и стопанинът му е наблизо, конят не се отдалечава.

Хората се знаят и се разпределят „по мерак“ - всеки си има двама-трима, с които работата най му спорѝ. Така всички поемат по чакъмите23 си. Звеноводът определя и събирачи на ръкойки24, мяжду тях съм и аз. (Е, добре, щом някой трябва да върши и тази работа! То, без друго ... със сърпа ... малко ...). И допълнителна длъжност – водоносач honoris causa25.

 

image

Жетварки в традиционни народни носии, в центъра – водарче, отзад вляво - връзвачи.

 

Събирането на ръкойки е проста работа: навеждаш се, вземаш, носиш до средата на трите поверени чакъма, връщаш се, навеждаш се, ... натрупваш купчина, колкото за едни сноп („Знаеш ли, колко е един сноп?“ - Кой? Аз? Че как да не знам ...!) И така, продължаваш. Десетина минути, добре. Двайсет,издържа се. Ама то ...

И това стърнище26 ... С едни сандалки из стърнището ... Кой да се сети, че и за „детето“ трябват цървулки, с навои или поне дебели „томани“27. Та, реже краката това стърнище! И така да стъпваш, и онака – все намира, как да те издере.

Ха, нейсе, някой вика отдалче „Вода-а-а!“ Тичам до каруцата (през стърнището), навеждам се под нея, грабвам бъкела – само че той нещо не се „грабва“. Подхождам по-сериозно: стягам се, хващам го с две ръце и ... и-и-и! Да. Сега, през стърнището (пак ли?), към жедните жътвари. Тъкмо напоиш един, то друг зажеднял. Че от какво толкова сте ожеднели, бре? Ама, като ги напоиш, трябва да мъкнеш бъкела обратно (през стърнището) до сянката – под колата, на синора. Ами ръкойките ми, кой ще ги събира!

 

image

Ръкойка, в дясната ръка на жетваря - сърп.

 

Така, до пладне28. Редицата на жетварите вече е стигнала и малко подминала големия дъб в средата на „нивата“. Под неговата сянка се е запазила зелена трева и бъзак. Там се разполагаме за обяд. Всеки си избира място, но никой не сяда сам – по двама-трима, на „колело“ или всички заедно на „дълга маса“. От кошниците се вади „хляба“.

 

image

Големият дъб в нивата29

 

Какво може да се вземе за храна на полето – хляб, сирене, домати; понякога – къс варено месо от кокошка (Ха! Гладна кокошка, просо сънува!), някоя „манджичка“ - картофена яхния, миш-маш, зелен боб, зеле, печен пипер. „Ха вземи си от моята манджа!“ „А-а, добра е. Вземи ти, опитай от моята!“ „Хапни си, момчето ми!“ Тишина, всички са уморени.

То хапването добре, но – с пръсти или с лъжица. А мене цял живот (до 6-годишна възраст!) са ме учили да се храня с вилица! Е, към края на лятото започвам и с пръсти и, даже, да топя с ръка залъци хяб в соса (ако има).

След „манджичката“ - десерт?! „Компот“! Да не повярваш.

Компотът се оказа оцет, разреден с вода и подсладен с лъжица захар. През 50-те години захарта още беше малко-нещо луксозна стока; едва през онези години започна кампанията по масово отглеждане на захарно цвекло и бяха построени няколко „захарни“ завода.

 

* * *

 

Храната приключи.

Блаженство!

Но ...

„Водаря, хайде за вода! Как, къде (!) – на чешмата! С двата бъкела. То не е далеко, ама – от мен да мине - ще отидеш с коня“. „Ето ти бъкелите, ... вързани ..., ха така ..., сега на гърба на коня ... Хайде и ти на коня! Седло нямаме; ако искаш, да ти постеля сакото си – да не ти боде ... Бе, можеш и без сакото“. „Ела насам ..., ха така, под мишниците и-и-и ... - на коня!“

Е-е! Това е върховно: яхнал коня, оглеждам полето от хоризонт до хоризонт, аз съм най-високо ...!

 

image

Кон без седло, с повод.

 

„Ди-и-и-й!“ „Ти не се кахъри, той си знае пътя до чешмата“.

И-и-и ...!? Свърши се с върховното. Тоя кон, като върви, как успява да се върти на всички страни? Подмята ме нагоре, надолу. Хлъзгам се по голия му гръб ту наляво, ту надясно; а като започна да слизо от синора – и напред!

„Не бой се. Дръж се за гривата!“ - дочувам отнякъде далеко-далеко. Безнадеждно далеко.

Както и да е, стигнах до чешмата. Слизането ми се удаде – и аз не знам, как. Сега да сваля бъкелите; конят напира към водата. „Е-е-е, е-е-е! Стой! Тпру-у-у!“

„Хайде, пий“. Конят потапя муцуна в коритото. Започвам да му свиря – да знае, че стопанинът е тука. Конят пие дълго и шумно. Вдига глава, от муцуната му се стича струйка вода. Пръхти. Пак се навежда към водата.

Напълвам бъкелите. Вързвам ги пак заедно. И, тъй като съм хитър, домъквам ги върху зида на чешмата. След дълги преговори откъсвам коня от тревата край плочника и домъквам и него до зида. Покачвам се върху камъните. Застъпвам повода с крак. Успявам да преметна бъкелите на гърба на животното. „О-о-о, о-о-о! Мирен. Аз съм. Не се плаши. Мирен!“

Сега остава само да го яхна ...

Вдигам крак, да възседна коня, а той ме поглежда хитро и се дръпва на половин метър от зида.

„Ела тука. Ела, бе!“

Не иска. Слизам от зида, дърпам повода към чешмата, доближавам коня до зида ...

Слизам от зида, дърпам повода към чешмата, доближавам коня до зида ...

Слизам от зида, дърпам повода към чешмата, доближавам коня до зида ...

Ами сега ...?

... Да занеса бъкелите пеш и да се върна после за коня (тихичко, докато другите спят; да не ме усети някой)? Ами конят дали ще ме чака тука?

... Да заведа коня и да се върна за бъкелите? Ами, ако мине някой и ги вземе?

Какво да правя ...

Конят наостря уши.

„Пак ли нещо замисляш!“.

Но, не. Откъм нивата, върху другия кон се задава Бай Ангел.

„Какво става бе? "Що се забави?“

„А-а-а ..., ами ... идвам, идвам. Ей сега тръгваме“.

„Ами, че качи се въз коня“.

„Да не му натежи много, и водата носи ...“

Човекът се засмива („начумерено“), навежда се, подхваща ме под мишниците и ме мята върху коня.

 

* * *

 

След обяда, почивката трае докъм икиндия30. Ама то, докато си „сложиш главата“ и вече те будят. Звеноводът оглежда ожънатата част от нивата и казва: „След малко, ти и ти – връзвачи“.

Не всеки може да бъде връзвач, иска се майсторлък и сила за това. Ожънатите и събрани на купчини ръкойки се стягат и се връзват здраво с въже от житни стъбла. Трябва да се преброят купчините ожънати ръкойки и да се нарави сметка, колко още има за „рязане“ до края на нивата. Връзвачите изскубват от „нежънатото“ стиски стъбла с преплетените коренища. След това всяка стиска се раздвоява отгоре, опъва се и се превръша в дълго въже, удържано в средата от корените. Готовите въжета се затъкват на колана (по-рано – на пояса) и връзвачът тръгва из нивата. С тези въжета се превързват ръкойките и, с помощта на паламарката, се стягат и въжето се завързва. Снопът е готов.

 

image

Сноп

 

* * *

 

Някъде малко преди слънцето да падне на хоризонта – то от Балкана можеш ли да видиш, къде пада – нивата е ...

„Изкъндъчихме31 я, ей!“

Снопите са вързани, наредени в пирамидки по три, в прави редици, на равни разстояния една от друга.

Събираме се всички около каруцата. Звеноводът вече е впрегнал конете. Те „предат“ с уши32. Окашля се. Вади от джоба на сакото33 си „тефтера“34 и започва: „"Начи, [по азбучен ред] ти, "неска - и"но и три трудоденя“. Съответният кооператор подава своята лична книжка. Звеноводът вписва: дата, трудодни, подпис. „Следващия ...“

Идва ред на моята баба. „"Начи, ти, ... "неска – и"но и две“. Тя подава книжката си. Бай Ангел нещо се бави. „Ама ти "неска имаш и помощник ... и "удъ ни носи. Бравус! ... "Начи, "неска – и"но и пул"ина“ (и ме поглежда „намръщено“).

 

* * *

 

Билото на Балкана е почервеняло, жегата се изниза, откъм ряк"та35 вече повява хладинка. Забягналите по пладне птички се завръщат, гонят се над главите ни и си пеят тяхната. Каруцата „плува“ между синурите. Много жита остават от двете страни на пътя.

 

image

Залез над житата36

 

Нищо! И утре е ден!

 

* * *

 

В къщи, първо – на чешмата. Пий вода като жаден! После, пълни шепи върху лицето, по раменете, по гърдите ... Блаженство.

Е, кожата малко пощипва – „изгоряла“ на слънцето през дългия ден. Първи ден на полето. До края на седмицата вече няма да се усеща.

Сега, да измия и краката ...

Студената вода изгаря като огън! Всяка раничка и драскотина от стърнището горят, сърбят, смъдят ... Кожата става на червени „черти и резки“. Боли-и-и...

Разхождам се с невъзмутим вид по циментовата пътека, насам-натам; хладната настилка поне малко успокоява ходилата. Абе, важното е да казваш: „Не ме боли“.

 

* * *

 

Не помня, дали съм вечерял в края на онзи първи ден на къра.

Нищо! И утре е ден!

1Хей свършѝ се таз" година! Ура! Ура! Ура! / И изпита премина! Ура! Ура! Ура!“

2Фрагмент от: http://kasnaprolet9999.blog.bg/photos/63527/ original/SS854507(1).jpg

3Някои – още в края на последния учебен срок; ех, как ги чаках(-ме) – и като ученик, и като (по-късно) учител, макар за малко.

4Кър – (тур.) - поле; обработваема полска земя, ниви.

5По-късно на това му се казваше: „Където народът, там и ние“. Сега звучи като: „Където сме НИЕ, там за народа няма ...“

6Трудово законодателство, Профсъюзи, ...

7Ръководител на група (звено) от десетина кооператори, работници.

8Това прави увеличение с 37,5 %. На въпроса, „Колко прави това в стоково изражение“ ще се върна по-късно, в друга бележка.

9Без тротоари. Асфалтираните улици (с градинки с рози покрай тротоарите) в градчетата и селата се появиха десетина години по-късно.

10 За разлика от бъклицата, с която се „калесва“ (кани) да пие вино кръстникът на сватбата, бъкелът е доста по-голям, събира около десетина „кила“ (литра) течност (е, може и - вино) и е изработен от малки дървени дъговидни дъсчици; самият бъкел тежи също около десетина „кила“. „Бъкел“ е и синоним на „нищо“, „просто“; казва се: „Бъкел не разбира“ - нищо не разбира; прост, глупав човек.

11 По жътва/жетва всеки кооператор носеше свой сърп или сърпове – 1 – 2 – 3; на къра няма много време за заточване на затъпилия се инструмент. В началото преобладаваха „ковашките“ сърпове (изработени на ръка от майстор-ковач), по-късно се появиха „фабрични“ и бързо изместиха кованите на ръка; сърповете са два вида: гладък и назъбен. Освен сърп(-ове) всеки си носеше и паламарка – изящен дървен предпазител за трите пръста на лявата ръка. Служи за захващане на снопче стръкове, за да бъдат отрязани със сърпа. (Имаше и един „лаф“ за паламарката: Какво човек не може да си хване с паламарка на ръката. За такъв въпрос, зададен в смесена компания, „лафчията“ можеше да получи от жена си и бой по главата).

12 Тогава конопът за друго(-то) не се използваше.

13 Снимка от: http://seen.evgenidinev.com/photo/IMG_0592d.jpg

14 Синур – (неправ., диал.) - синор.

15 Снимка от: http://1.bp.blogspot.com/_6BugSNFpHJY/S6796fKLu7I/ AAAAAAAAAGc/DF5LUkMn59Q/s1600/%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%BE+%D0%B8+%D0%BF%D1%8A%D1%82.JPG

16По-късно, когато масово навлезе комбайнът („комбайната“) блоковете станаха много по-големи.

17 Чушма (диал.) - чешма. На много места по полето сред нивите имаше такива стари чешми, зидани общо от съседите по ниви или „дар“ от някой по-заможен селянин.

18Старите хора казваха: „една прах“, „прахта“ (ж. р.).

19 Не е нежният освежителен ветрец зефир; под „зехир“ се разбираше студен, смразяващ вятър; (прен.) намръщен, лош, зъл човек.

20 Конят сутрин само се пои, през деня му се дава малко храна и се храни обилно вечерта.

21 Както би казал на мое място всеки уважаващ себе си 6 – 7 годишен мъж; това го разбрах по-късно. (По онова време „чуждият език“ беше френският).

22 Букаи (тур. - bukağı , само мн. ч.) - окови. Най-често метално (понякога – дървено) приспособление, подобно на белезниците, с което се ограничава дължината на крачката на животно – кон. В преносен смисъл се използва за несвободен, ограничен човек и за затворник, окован с вериги (пранги). „Кон с букаи“ - ограничен, несвободен, тромав, несъобразителен човек.

23 Чакъм (тур.) - ред (леха); лента, ивица, просека; (прен.) част от обща (земеделска) работа.

24 Снопчета срязани класове (колкото човек може да обхване с една ръка), които жетварите оставят на земята, движейки се напред по своя „чакъм“ .

25 Само ако знаех тогава, че така се казва ...!

26 Ожъната нива или част от нея с „набучените“ къси стърчащи, изсъхнали, твърди и остри, режещи остатъци от отрязаните стъбла.

27 Къси, до над глезените, чорапи, плетени от домашна вълнена прежда.

28 Около 2 часа след обед, когато става най-горещо.

29Хилядолетният дъб западно от с. Заберново, в резервата Парория. Снимка от: http://liternet.bg/publish20/l_conev/strandzha1.htm

30 Четири часа след обед.

31 Изкъндъчвам (от тур.) - свършвам (нещо) докрай, ликвидирам.

32 Въртят уши, ослушвайки се.

33 През лятото се носеше – именно „носеше“ (не се обличаше) – по-скоро за „тежест“. През хладните сезони заместваше някогашната абичка.

34 Иначе: Отчетна книжка за положения труд от кооператорите ... или нещо такова.

35 Ряка, ряк"та, рякъта (диал.) - Река, реката.

36 Снимка от: http://m.sibir.bg/uploads_bg/blog/0352281/img_ 352281_567507_b.jpg




Гласувай:
1



1. pvdaskalov - Уви, истина, която трая при мен 37 години!
30.04.2013 23:00
Пишеш: "В моето детство имаше годишни сезони. По-късно някак си ми се изубиха и останаха само два периода – работа и отпуск."

Сега пак ги има, но не е същото...
Закъснели поздрави!
цитирай
2. stefansavov - Взаимно
01.05.2013 22:20
И от мен - много поздрави.
Който помни онези сезони ...!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stefansavov
Категория: Други
Прочетен: 79356
Постинги: 22
Коментари: 11
Гласове: 24
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031